Влага и какао !

Помолих те "Недей да ми звъниш!"...По телефона, нито на вратата...
Звучиш като фонтаните на Рио...с ухание на влага и какао...
Ухание.....Ухание....на влага и какао...
Прекъсва нещо....ти-ти-ти-ти-так...две думи чух,а нищо не се чува...
Затворих те в музей,тамян и грим...Пийни текила и преспи със други...
Ухание.....Ухание....на влага и какао...
Преместих се във друг апартамент...и светофарите не ти намигат...
Настинала ли си, вземи Фервекс...На мене от сълзи ми се повдига...
Ухание.....Ухание....на влага и какао...
Проклети телефони ето пак....забравяхте, колкото те помних...
Добре, любов бъди, бъди ми враг....Така ми даваш шанс да ти затворя...
Да ти затворя....да ти затворя....да ти затворя....
Ухание.....Ухание....на влага и какао...
Ухание !!!

Рам-пам-пара-пам

Пух, знаеш ли каква е разликата между „харесвам” и „обичам” ?!
- Не,Прасчоо..Не знам..Кажи ми..
- Разликата е там,че ако „харесваш” едно цвете ще го откъснеш, но ако го „обичаш” ще го поливаш всеки ден !

Мечо Пух

Стигам до извода, че има разлика във влюбването на жените и на мъжете. Влюбването на жените сякаш не подлежи на анализ или поне на някакво адекватно обяснение. Или те смятат сексуалното привличане за влюбване. Ако това е женската причина за влюбване и ако аз я приема като вярна, то тогава и аз бих казал, че се влюбвам всеки ден поне по 5 пъти.Ми като видя млади моменца с къси гащенца и с нежни краченца, как да не се влюбя тогава!Ами грабват ми окото и после цял ден мисля за тях. Да, но при нас мъжете не стоят така нещата. При нас влюбването става на по-дълбоки нива. Искам да кажа, че ние интуитивно се опитваме да открием майчиния инстинкт + качествата на бъдещата съпруга като истински партньор в живота

Обичах я, не заради това, което беше тя, а заради това, което бях аз, когато бях с нея.Но всичко свърши. Тя получи това, което чакаше - извинение. А аз бях толкова глупав, че и го дадох. Била ме чувала, когато съм мълчал. Мълчанието и начина, по който правя едно или друго нещо и говорело това или онова. Е да,ама не, както казваше един известен българин преди години.

Аз вярвам, че когато двама души са свързани със сърцата си, няма значение какво правиш, кой си или къде живееш; няма никакви граници и бариери, когато двама души трябва да бъдат заедно.

Но уви, не мога повече да се боря с вятърните мелници...

Добре ми стана, че пострадах

17-а беседа, на 7.II.1943 г., неделя, 10 ч. сутринта,София, Изгрев.

"Срещне те някой човек да те обере. Каквото имаш, взема го насила. Среща те друг, дава ти два пъти повече, отколкото те обрали. Питаш: „Защо ме обраха?“ Аз да ти кажа защо. За да срещнеш онези, които ще ти дадат двойно за обраното. Една нещастна мома, която [я] били нейните любовници, понеже не се определила, изкълчили крака ѝ. Дошъл един млад момък, тя плаче. Тя казва: „Защо ме биха, защо туй голямо нещастие?“ – „Тебе – казва – те биха, за да те намеря. Аз откога те търся. Добре, че те биха.“ Псалмопевецът казва: „Добре ми стана, че пострадах.“ Във всяко страдание виждам, че израства в човешкия ум, в човешкото сърце, в човешката душа нещо много хубаво и красиво. Всякога, когато един народ минава през големи изпитания, същият закон е. Когато пострадва човечеството, всякога в тия изпитания има нещо хубаво, което иде в света, в което Бог се проявява. Когато хората загазят някъде, тогава се явява Божественият промисъл на Любовта, да покаже, че в света има нещо разумно, което учи хората да уповават на туй Божественото."

Само едно кръгче

Станах почти на 30г. До тази възраст се чудех как да стана по-добър.Как да стана баскетболист или писател или просто да намеря нещо, в което съм добър. Чудех се, стараех се да бъда по-добър във всичко, което правя, към всички около мен. Но осъзнах, че играта не се играе така. Играта не е да разбереш как да станеш това или онова, а да разбереш какво вече си. 

Животът е като кръгче с влак в увеселителен парк.Качваме се на влакчето и си мислим, че е истинско, защото такава е силата на съзнанието.Влакчето се изкачва,спуска и върти, има вълнение и страх и всичко е в ярки цветове.Освен това е много шумно и известно време е забавно.Някои са във влакчето от много време и започват да се питат: 

„Това истинско ли е?Или е просто кръгче?’’ Други, вече осъзнали себе си хора,идват при нас и ни казват:"Хей, не се тревожи,никога не се страхувай. Защото това е само едно кръгче".

А ние убиваме тези хора...

„Това е само едно кръгче...”

Но ние винаги убиваме тези добри хора,които се опитват да ни го кажат.Не сте ли забелязали?И разрешаваме на демоните да вилнеят...
„Но това няма значение, защото това е само кръгче и можем да го променим по всяко време."

Всичко е въпрос на избор.Не става въпрос за усилие,работа или пари.Просто избор. Точно сега.Между СТРАХА и ЛЮБОВТА.

Толкова я обичам...

Толкова я обичам, че като примига чувам клепачите й.Толкова я обичам, че не ми пука какво е станало,става или ще се случи.Ако имах избор да се върна във времето, нямаше да променя нищо между нас.Нека има грешки.Така израстваме.

В усмивката й виждам нещо по-красиво от звездите и я обичам така, както давещия се обича глътката въздух. Не ми пука колко ни е трудно да бъдем заедно,защото знам, че е по-трудно да сме разделени.

Независимо накъде тръгна винаги знам пътя обратно към нея.Тя е моя компас. Нейния глас е като прекрасна мелодия, която не е напускала главата ми.Как да й кажа колко я обичам? Тя трябва да погледне в очите ми с отворено сърце и ще види ! 

Мога да напиша милиони думи, но нито една от тях няма да може да опише колко я обичам !!!

Само от любов

Връщайки се в спомените си се сещам колко много пъти съм давал всичко от себе си за някого, когото съм обичал и уважавал, колко пъти съм се осакатявал духовно, морално, материално, дори физически в името на нечие щастие и добруване и как след това са ме подминавали с безразличие  и дори бих казал с негативни чувства........... 
Колко пъти в себе си съм издигал някого на пиедестал и колко пъти съм се разочаровал.И колко болка съм изпитал. Но...... За нищо не съжалявам , защото съм бил това, което съм, честен и истински.....Което ми напомни на тоя разказ на Хорхе Букай...

"Вървя по пътя си

 Пътят ми е друм с една-единствена посока: моята. От лявата ми страна един вечен зид разделя моя път от пътя на някой, който крачи успоредно на мен от другата страна на зида. От време на време намирам в зида пролука, прозорче, цепнатина… И мога да гледам към пътя на моя съсед или съседка. 
Един ден, докато си вървя, ми се струва, че от другата страна на зида виждам фигура, крачеща в моя ритъм и в същата посока. Поглеждам фигурата: жена е. Красива. Тя също ме вижда. Заглежда се. Поглеждам я отново. Усмихвам й се… Усмихва ми се. Миг по-късно тя продължава по пътя си и аз ускорявам крачка, защото нетърпеливо очаквам нова възможност да я зърна. На следващия прозорец се спирам за минута. Когато тя пристига, се гледаме през прозореца. Със знаци й показвам колко много ми харесва. Отговаря ми със знаци. Не знам дали означават същото като моите, но долавям, че разбира това, което искам да й кажа. Усещам, че мога да остана да я гледам и тя да ме гледа още дълго, но знам, че пътят ми продължава… Казвам си, че е възможно по-нататък по пътя да има врата. И може да успея да я премина, за да се срещна с жената. 
Нищо не дава по-голяма увереност от желанието, така че се забързвам, за да намеря тази предполагаема врата. Затичвам се с поглед, прикован в зида. Малко по-нататък вратата се появява. Ето я, от другата страна, моята сега желана и обичана спътница. Чака… Чака ме… Правя жест към нея. В отговор тя ми праща въздушна целувка. Прави движение, все едно че ме вика. Това е всичко, което ми трябва. Приближавам се към вратата, за да се срещна с нея — от нейната страна на зида. Вратата е твърде тясна. Промъквам едната си ръка, рамото, свивам малко корема, леко се извивам настрани, почти успявам да промуша главата си… Но дясното ми ухо засяда. Натискам. Не става. Не минава. Не мога да използвам ръката си, за да натисна ухото, защото няма как да провра дори и пръста си в пролуката… Няма достатъчно място, за да премине ухото ми, така че вземам решение… (Защото любимата ми е там и ме чака.) (Защото това е жената, за която винаги съм мечтал, и ме зове…) Вадя от джоба си нож и с едно-единствено бързо движение се осмелявам да отрежа ухото си, за да може главата ми да премине през вратата. Успявам: главата ми успява да се промуши. Но след главата виждам, че сега засяда рамото ми. Вратата няма формата на тялото ми. Натискам, но не става. Ръката и тялото ми минаха, но другото ми рамо и другата ми ръка не могат… Вече нищо не ме интересува, така че… Отстъпвам и без да мисля за последствията, се засилвам и натискам с рамо през вратата. От удара ръката ми се измъква от рамото и увисва като безжизнена. Но сега, за щастие, положението й е такова, че мога да премина през вратата… Вече почти съм от другата страна. Точно когато ми остава съвсем малко, за да премина напълно през процепа, осъзнавам, че десният ми крак е заседнал от другата страна. Колкото и да се напрягам и напрягам, не успявам да мина. Няма начин. Вратата е твърде тясна, за да може цялото ми тяло да мине през нея. Твърде тясна: двата ми крака не минават… Не се колебая. Вече съм почти при любимата ми. Не мога да се върна… Така че хващам теслата и стиснал зъби, с един удар отсичам крака. Окървавен, куцукащ, подпрян на теслата и с измъкнато рамо, с едно ухо и един крак по-малко, се изправям срещу любимата ми.       
       --Ето ме. Най-после преминах. Погледна ме, погледнах те, влюбих се. Платих всякаква цена за теб. В любовта и войната всичко е позволено. Жертвите нямат значение за мен. Струваха си, защото така те срещнах и ще можем да продължим заедно… Завинаги заедно…
Тя ме поглежда и прави неволна гримаса.


— Така не, така не искам… На мен ми харесваше, когато беше цял."

Жената без лице

Късен следобед.Пак съм спал до никое време.Тази настинка ме съсипва.Не знам къде съм,спомням си само чувството от поредния сън, който не ми е дал да спя спокойно. "Мишо, ето ти от моите хапчета за сън?!". Не, брат, мерси...

Чувам звуците на Г-н Таралежков...."...пийни текила и преспи със други..."....."бъди любов,бъди ми враг,така ми даваш шанс да ти затворя...."... Кой съм аз по дяволите?! Къде се намирам,защо съм тук?!

Сънувам ли още или съм буден?! Усещам някой до мен. Жена.Жена без лице. Казва ми "Много ме нервиш, еби си пичката лелина!" и след това изчезва. Боже, дано сънувам....Откачам нещо ми се струва...Или поне се надявам...

Ставам и намирам ключа за лампата...Навън е тъмно...Когато светлините озариха стаята осъзнах, че съм си вкъщи и в стаята ми няма никой...Владо ме е чул да мърдам и да говоря на сън,след това ме е питал дали съм ОК,Ивета е пуснала Г-н Таралежков на компютъра ми и го е надупила на макс....

"ухание, на влага и какао..."

Майчице мила...Кога за последно спах?! Имам ли сили да стана и да бъда "обществен".Добре, че не съм на работа днес и утре... Не мога да спра да мисля за жената без лице. Без лице, но с глас. Познат глас.До болка...

Какво стана?!Защо се събуждам?!Знам само едно - нямам сили. За нищо. Всичко ми е изпито.Все едно някой е дошъл и ми е източил горивото докато спя...

"...затворих те в музей,тамян и грим..."

Посягам към поредната цигара, кашляйки. Какво беше онова момиче и какво ми каза? А,да "Много ме нервиш, еби си пичката лелина!" На мене от сълзи ми се повдига, но заплаквам.

"...проклети телефони, ето пак...забравях те, колкото те помних..."

Майко, ставам, не мога повече! И за какво? Чакай малко! Имам да свърша 100 неща...5 пропуснати повиквания,3 СМС-а,Вайбър...НЕ! Изключвам си телефона и лягам да спя...

До следващия сън....

А на мене ми се драйфа....

Обичам да си седя и да си мечтая...Ей, така - сам, самичък и да си мечтая. Понякога си мечтая да обиколя света, друг път да разбера тайните на Вселената,а друг път си мечтая за нещо по-простичко. Например, мечтая да срещна човек, който да откликне истински на най-дивото и най-истинското в мене.Мечтая за нещо истинско, без игрички, без недомлъвки... ИСТИНСКО ! 

Двуличието в последно време взе да ми идва в повече. Не, че не съм свикнал, но е много страшно като свикнеш с негативните неща. Пречистих се от лошото и негативното...или поне гледам да стоя на страна от него и да не го оставям да ме завзема. Гледам да стоя настрана от хора и неща, които ми действат негативно или ме използват.

Понякога се чудя дали изобщо има нещо такова, истинско. И ако има дали ще го дочакам?! Дали е за мене?! Не знам, но ми се иска. Ох,как ми се иска... По-мъдрите казват, че любовта не е нещо, което намираш,а нещо, което те намира. Тогава,защо да я търся? Не е ли по-добре да си седна на задника, да си гледам живота и да....чакам?! Не знам...

Мислех, че съм намерил човека на два пъти,особено последния. Разочарованието обаче е голямо. Много надежди, много жестове, постъпки,думи за нищо. Изгубено време, което никой няма да ми върне. Кога идва момента да се откажеш? Кога ти идва до гуша да разбираш,да се жертваш и да се надяваш сляпо на най-доброто?

Любовта сваля маските, без които се боим, че не можем да живеем, но и знаем, че с тях не се живее...Но в едно съм сигурен - не можем да управляваме любовта си, но можем да управляваме действията си.

Не знам дали любовта ми се променя, но съм сигурен в едно - аз се променям,обстоятелствата около мен се променят. Нямам сили повече за романтика, нямам сили за жестове,нямам сили да се боря за хората, които обичам...Те ми отнеха цялата сила и ми обърнаха гръб смеейки се....

Ти, която ме срещна случайно...

Някога много отдавна Дяволът се разхождал по върха на Планината.Там той видял Ангел, в образа на прекрасна белокрила девойка. Ангелът бил толкова красив, че Дяволът се влюбил в него от пръв поглед. Ангелът, който дотогава не бил виждал Зло, удивено погледнал Дявола и попитал:
-Къде са ти крилата?
-Аз нямам крила-отвърнал Дяволът.
-А ореол?
-И това нямам.
-А какво имаш?
-Имам сърце!-казал Дяволът.- И искам да ти го подаря.
-Но защо?-изненадал се Ангелът.
-Защото те обичам, а този, който обича, може да подари не само сърцето, а и душата си.
Тогава Ангелът се замислил и попитал:
-А готов ли си да умреш заради мен?
-Готов съм да пожертвам заради теб безсмъртието си!-отвърнал Дяволът.
Ангелът смутено погледнал Дявола и казал:
-Мога да пожертвам за любимия крилата си.
Тогава Дяволът извадил сърцето си от гърдите и го подал на Ангела:
-Вземи го, твое е!
А Ангелът приемайки сърцето на Дявола, откършил крилете си и те паднали на земята. Пухът от тях се разлетял във въздуха и смесвайки се с падащите снежинки, се слял с виелицата. Топлината от сърцето на Дявола разтопила снежинките и ги превърнала в мъгла на върха на Планината. Сърцето горяло в тъмната нощна мъгла като огромен огън. Оттогава се появило поверие, че всеки човек, който се изкачи на върха на Планината в нощ на пълнолуние, вижда мистичен огън, до който не може да достигне, а може единствено да наблюдава в мъглата.
-Коя си сега, без крила?- попитал Дяволът Ангела.
-Аз ... съм човек-скромно казал Ангелът.
-Тогава искам да те взема с мен в Ада, за да бъдем завинаги заедно!
-Съгласна съм, но позволи ми преди това да се простя с хората, които живеят под моята Планина. Толкова често им помагах с реколтата, лекувах децата им, спасявах от болести и възрастните, че много ги обикнах ...
-Добре,-казал Дяволът-може ли да дойда с теб?
-Не,-казал Ангелът-когато те видят, хората ще се уплашат и ще се разбягат. Ще ида сама.
Ангелът се спуснал в подножието на планината и се отправил към селото. Хората боязливо гледали странната девойка в белоснежни одежди.
-Коя си ти?
-Аз съм Ангел-отвърнала девойката.-Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.
-Не ти вярваме! Ангели не съществуват.
-Но как така?
-Ти не си Ангел. Нямаш крила.
-Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?
-Не е вярно. Дъждът идваше сам.
-Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?
-Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.
-Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?
-Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.
-Значи не ми вярвате?-разплакал се Ангелът.
-Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.
-Но защо? Аз ви носих само добро!
-Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава ...
Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но било вече късно.
Ангелът умрял в ръцете му.
-Защо я убихте?-изригнал гневът му.
-Тя беше вещица!
-Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?
-Каза ни, но ние не и повярвахме.
-Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола!-разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка.
На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии.
После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето и не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух.
И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол ...

Лъжи,лъжи,лъжи...

В днешно време е много лесно да се лъже...но никога не е лесно, когато си от получаващата страна на лъжите.

Никога няма да разбера как и защо се лъже човек, на който си държал и си бил готов да споделиш и най-скъпоценното си с него или нея.

Идва момента обаче, в който човека лъгал те толкова време се оплита в собствените си лъжи, а на теб ти остава само да отстъпиш назад и да се надяваш, че човека ще си направи правилните изводи и ще разбере какво е сторил.

Лъгането е морално грешно, поради две причини.Първо, лъжата осквернява най-човешкото ми право: да мога да правя свободни, рационални решения.Второ, когато аз лъжа,аз самия ограбвам хората от това им право.

Най-големите лъжци казват най-добрите си и големи лъжи на себе си ! Дано имат силата да се разубедят, преди да е станало прекалено късно...

Пиша,защото обичам...

Нещо, което никога не намерих сили и причина да изпратя...за мен си е красиво дори и сега...

"Пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Можеш да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Можеш и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написах ти скоро. „Обичам те”, нарисувах ти на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва.
Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича щастливо в думите и си търси мястото. Не точно при теб... то мисли, че при теб няма достатъчно място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път на любовта ми. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. То е цялото любов, няма да те нарани.
Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам го в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да браня вечността. За да дам още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.
А ти ще ми нарисуваш ли живота? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към теб. Докато сенките са красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото можем да видим. Нарисувай ми живота, докато аз ти пиша всеки ден безкрая.
Нарисувай ми дневник на безкрая. Нарисувай ни, ако можеш..."

Пушенето убива !

Тя бе страстен пушач. Имаше си слабост, която я убиваше. Но пък и я караше да се чувства жива. А той... той бе готов да изгори като цигара в ръцете й, само за да й достави удоволствие.
Запалката щракна и страстта им пламна. Той се топеше бързо, а тя сладко гълташе от дима му. Горкото момче! Не знаеше, че щом приключи с него, ще бъде изгасен в пепелника при другите. А тя, кротко ще се присегне и ще си извади някоя нова от кутията...

Огън

Дали ще оставим оставим света да ни пребори или ще се борим един за друг? 100% не й се говори, просто искам да знае,че...

отвътре имаш

вселени някакви

отвътре си мека

като средичката

на бял ръчен 

от селска фурна

и си чиста отвътре

другото се мие

другото са катрани

от дните

отвътре си огънче

на клечка кибрит

стигаш да пламна

но топлиш 

аз съм по-скучен

отвътре съм твой

Есен...

Есен...
За другите може би е сезон от календара,
но за мен е сезон от живота.
Сезонът ТИ!
Побира в себе си, всичко, което премълчах, но всичко, което изпитах.
Седях на пейката и наблюдавах едно дърво- стоеше и чакаше. Но никой никога не идваше при него. Защо ли ми напомни за нас? За дните, в които седях и чаках, но ти никога не идваше.
Гледах как се променяше- пролетта, която го караше да разцъфва и изпълваше всичко наоколо с оптимизъм. Всички се надпреварваха да го гледат и да го снимат.
Лятото, когато се раззеленяваше и напомняше за свежест и живот. Ентсуиазмът на другите, постепенно изчезваше- приемаха присъствието му за даденост и вече не му се радваха така.
Напомняше ми за дните, когато изобщо не ме забелязваше- не защото не присъствах, а защото си мислеше, че винаги ще съм там и че можеш да отделиш време за мен... някой друг ден.
Есента, когато с всеки ден изменяше облика си- цветове, които се преливаха. Чувства, които преминаваха през вяра, надежда, страх и болка. Листа, които капеха... спомен за безвъзвратно загубени мечти. Надежди, откъснати от душата ми. Листата капеха, така както оставаха да висят неизпълнените ти обещания, а после се сгромолясваха върху надеждите ми и в крайна сметка ги убиваха.
Зимата, когато дървото е голо и самотно... няма никой- само аз съм наоколо. Така, както през всеки сезон.
Зимата, която ми напомни за студа и самотата, които изпитвах, но които ти никога не почувства.
Защо ли очаквах? Как можеш да разбираш някой, който дори не познаваш. Защото можеш да прекараш цял живот до някой и пак да не го познаваш. Присъствието, не означава интерес, значимост и споделяне. То е просто това- присъствие, което лесно отива в другата крайност- отсъствието.
Сезоните минават... не само в календара, а и тези в живота ми.
Дали Сезонът Ти, вече не е в минало време!?!?

Нощ е!

Нощ е! 

Всички спят, а въпросителните в моя живот не ми позволяват да затворя очи. 
Студ нахлува в стаята, а аз не го усещам. 

Душата ми е вледенена, а тялото ми отдавна спря да усеща… 
Годините на болка, разочарования, предателства и съмнения го научиха, че чувствата само разголват душата и отслабват характера!

Тихо е! 

Всички спят, а болката не позволява на сърцето ми да се успокои!
Тишината е толкова „силна”, че не ми позволява да мигна! 

Спомени, думи, щастливи…тъжни мигове се надбягват в тъмнината и ми припомнят, че съм самотник в къща изпълнена с хора!

Нощ е! 

Всички спят, а душата ми се бори с демоните… демоните от миналото, които не ми позволяват да бъда себе си! 

Демоните, които винаги си мислят, че предпазват разголената ми душа от злобния свят, а всъщност винаги я събличат още и още…

Нощ е! 

Всички спят, а аз съм в плен на собствената си слабост. 
Чувството ме задушава, сякаш някой ме е сграбчил за гърлото и чака да издъхна...

Началото и края на всичко

"Ти си нищо за мен"
"Не искам името ми да се свързва с твоето"
"Ще изпия едно и ще вдигна наздравица по случай факта, че съм се освободила от теб"
"Аз съм страшна късметлийка, защото се освободих от теб навреме"

Понякога близостта спира дъха ми и всички неща, които искам да й кажа, не могат да намерят гласа ми. 
Тогава в тишината, мога само да се надявам, очите ми да говорят, каквото чувства сърцето ми.
Любовта ми не е навик, уговорка или дълг. Не е онова, на което ме учат романтичните песни. 
Любовта ми е. ... Без определения. Обичам я и не питам нищо. Просто обичам.
Можеш да избягаш от някого, от когото те е страх, можеш да се опиташ да се бориш срещу някого, когото мразиш. 
Но когато обичаш този, който те убива, нямаш избор. 
Как би могъл да избягаш, да се биеш,щом ако го направиш, това би наранило този, когото обичаш? 
Ако животът ти е всичко, което можеш да дадеш на този, когото обичаш, как би могъл да не го дадеш? 
Ако е някой, когото наистина обичаш?
Обичам я, а това е началото и края на всичко.

Aneurysm

Aneurysm и Drain you бяха първите песни на Nirvana, които чух.Бях само на 7,а вече бях толкова зарибен и погълнат...Много години по-късно разбрах смисъла на тези песни. В  Drain You се пее най-яката реплика в текст на песен, поне според мен - "One baby to another says I'm lucky to have met you", а в Aneurysm Кърт пее за една стара негова приятелка, която го е зарязала и казва "Love you so much, it makes me sick"...И аз така, Кърт, братле... Обичам я, толкова я обичам, че чак я мразя и ми се повдига от нея. Защо ме гледа с тези красиви очи, защо докосва ръката ми... с нейната, без да мога да я стисна и да я целуна. Защо ме кара да докосвам кожата и в дадена ситуация, като не мога да я погаля и да се слея с нея. Защо размята косите си така? Защо пърха толкова сладко с миглите си гледайки ме. Защо я чувам, когато диша. Защо усещам дъха и, когато ми говори нещо. Когато говори онези безсмислици, които само тя може да приказва. Защо се смее... като малко дете е. Толкова е крехка, малка..толкова чуплива сякаш. Защо идва в сънищата ми и ме целува, гали лицето ми, изпадам в прегръдките и, лягам на гърдите й. Събуждам се и тя вече си е тръгнала. Виждам я, но тогава тя не е моя...Сигурно си тръгва, защото бях дете, когато трябваше да бъда мъж...когато трябваше най-много да бъда себе си.

Черна дупка

Понякога, често се чувствам като натрапник в собственият си живот. Нежелан от свой и от чужди.Случвало ми се е да бъда нежелан там, където до вчера съм бил незаменим. Хората често не ме разбират, а аз още по-често не разбирам тях.Аз така живея , с техните странности и всичките им недостатъци. Каквото и където да се случва , аз, ще съм черната дупка, която , ще обере негативите. Знаеш ли колко доброта имам в себе си Боже, знаеш ли? Да не ме беше раждал човек или поне не толкова добър. За всичко има време , а то минава Господи, а аз не вървя с него хванат за ръка. То има себе си и това е всичко. Като се обърна назад във времето, виждам себе си, отново пред белият лист и нищо не се променя. Думите ми - да , словата ,ама не и времето. Все пак съм щастлив Господи, че раздавам себе си, напълно безплатно без корист, не очакващ доброта и отплата в замяна.
Това е да си болен от доброта, Боже. За всичко си плащам, за милите думи, за приятелските чувства и несподелените любови. Всичко това го плащам с душата си. Душата ми е тази, която няма врата. Тя е като градина в, която хората влизат и тъпчат всички цветя, заради самата си страст да разрушават и , заради собственият си нарцисизъм. Те са позволявали да тъпчат душите им, а моята е голяма колкото Луната , но свети една малка част, колкото светулка. Боже , ще ти кажа една тъжна истина и моя тайна, аз от много години не съм виждал светулки. За това си нося една в Душата си, за да не забравя човешкото в себе си.
Не съм мъченик, а човек и това ми е напълно достатъчно, да се чувствам жив, макар и с хиляди кървящи рани в Душата ми. А светулката продължава да свети , там, където отдавна няма светлина.

Сбогом, учителю - Валери Петров (1920-2014)

Отиде си един от най-големите писатели на нашето време...на моето време. Човек, който ме е вдъхновил да пиша,да се смея и да плача.Голяма загуба.Почивай в мир учителю, вдъхновителю,човече...

Мир на прахта ти !

ПРОСТИТЕ НЕЩА
*Валери Петров*

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“ и „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безразсъдно във времето прежно
настрани съм отхвърлял небрежно,
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това, дето в него извира,
туй което би умно звучало -
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки -

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама,
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. -
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и с чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй, което ти казва сърцето…

Хахо...

В живота на всеки се появява такъв човек,след който се променяш завинаги.
И изобщо не е важно дали времето, прекарано с него,е било безгранично щастие или безумна болка.Ти просто разбираш, че никога повече няма да си отново такъв, какъвто си бил, преди да се срещнете!
Мисля за нея през цялото време. Мисля за нея сутрин, докато крача в студа. Нарочно вървя бавно, за да мога да мисля за нея по-дълго време. Мисля за нея вечер, когато ми липсва на събиранията, където се напивам, за да мога да мисля за друго, а не за нея, но ефектът е обратен.
Мисля за нея, когато я виждам и когато не я виждам. Ще ми се да правя нещо друго, а не да мисля за нея, но така и не успявам. Ако знаете някой номер за забравяне, кажете ми го.
За първи път се събуждах в две очи и познах, че това е единственият изгрев на човека.
Осъзнах,че от сила имаме нужда само ако искаме да нараним някого. За всичко останало ни е необходима само любов.
Хората мислят, че сродна душа е онзи, който идеално ти пасва, и всички искат това. Но истинската сродна душа е огледало — такъв човек ти показва всичко, което те задържа, насочва към теб собственото ти внимание, за да можеш да промениш живота си. Истински сродната душа е може би най-важният човек, който някога ще срещнеш, защото събаря стените ти и те шамаросва, за да се събудиш. Но да живееш със сродна душа завинаги? Нее. Твърде болезнено е. Сродните души идват в живота само за да ти разкрият нов пласт от теб самия, а после си тръгват.

Любовта не достига

Има нещо, което
ще гадая до гроба -
как човекът превръща
любовта си във злоба?
Как настава в сърцето
тази тъжна промяна -
вместо песен на славей,
тъмен крясък на врана?
Как щастливата глътка
до отровата стига?
Как прегръдката нежна
става тежка верига?
Има нещо в простора,
непонятно за мене...
Обяснете ми, хора,
от любов озлобени -
как сърцето обича
само няколко мига?...
Злоба има за всички.
Любовта не достига.

Sick of It All

Писна ми! Писна ми да бъда пренебрегван, а аз самият да се опитвам да помагам на всички и да се старая всичко да е ок....Писна ми от хората, но като се замисля вече го няма това човешкото в самите нас. Писна ми от несправедливостите които ни заобикалят всички нас и дори да може да се промени нещо никой да не го прави, или поне да се опита . Писна ми да драпам за капчица любов и внимание,да даваш всичко а накрая да получавам… и аз не знам какво – приятелска прегръдка в най-добрия случай. Писна ми скрити сълзи да се търкалят безмълвно по бузите ми когато видя някои стар човек да рови по кофите - напълно неразбрани или пренебрегнати. Писна ми да мечтая за неща, за разбирателство за по добър живот, но знам че няма шанс да се случат. Писна ми да се опитвам да съм по добър... Писна ми да завиждам на влюбените. Писна ми да провокирам. Писна ми да споделям с непознати.. Писна ми да съм сам. Писна ми от миналото, което имам. Писна ми от бъдещето, което виждам. Писна ми от живота такъв, какъвто си го случвам, Писна ми всеки ден разни „чичковци и лелички“ да ни казват че ще се оправим само да ги изберем........Наистина Писна ми ...........

Black rose

Не знам дали има по-подходящ текст, който да описва последните ми месеци:

I’ve never felt like this 

I think about you in these nightmares and daydreams  

Holding onto memories in times where we’d make peace 

But you’re a pantomime, witch-hunt for truth 

You have so many faces tell me which one is you 

And you can be with him or anybody else 

But they will never love you the way that this somebody felt 

But now it’s over cause he finally broke the surface 

I just want to say goodbye and that I really hope it’s worth it

Какъвто съм такъв съм,каквото е тва е...

Влюбете се !

Позволете на себе си да се влюбите! Обичайте !

Това, от което имате нужда е нещо,което да обичате. Имате нужда от страст.Това, което трябва да намерите е нещото, което ви зарежда толкова много,нещото което така силно ви кара да чувствате, че дори не ви пука за нещата, които препускат около вас.Всичките неща около вас, всичките хора ,с които се сравнявате и си мислите,че живеят по-добре от вас са хора търсещи любов.Търсещи нещо, в което да се хвърлят,да се обвържат напълно - ментално, физически и душевно...Това е нещото, което всички искаме. Искаме любов.

Когато казвам любов нямам предвид само съюза между два човешки индивида. Имам предвид тръпка,страст за нещо в живота.Когато обичате нещо ставате изключително страстни, както аз например обожавам да пиша. За да успеете да се отдадете на истинската си любов трябва да изградите характера,навиците,дисциплината....Изберете нещо,защото го обичате. Правете го.След време ще го намразите, но след това кръга ще се затвори и пак ще го заобичате.И ще сте по-силни от всякога. 

Това е риск.Любовта е шибан риск.Това, което трябва да направим е да спрем да сдържаме емоциите си, да оставим сърцето да ни води.Да спрем да потискаме истинските чувства в нас.

Понякога ни скачат трупешката на сърцето.И това е причината, поради която не си позволяваме да обичаме и да се влюбваме.Защото знаем какво е да ни разбият сърцето.За това се предпазваме от любовта.И когато се предпазваме от нея не я получаваме...никога ! Получаваме само бледа сянка на любовта. Това представляват повечето връзки - сенки на любовта.Те са друга форма на зависимост, които имаме едни с други и за това повечето връзки са дисфункционални.

Много хора никога не позволяват на себе си да се влюбят,ама наистина да се влюбят, да полудеят от любов,да затъпеят от любов,да са пияни от любов...Нека ви наранят,и после пак,и пак,и пак,и пак, и пак...Продължавайте да го правите, продължавайте да се излагате на риск.Позволете си да сте уязвими.Въпреки,че може и да ви наранят, просто си заслужава,защото сте изпитали това вълшебно чувство. За съжаление много хора никога не са били под въздействието на любовта...По-добре да сте обичали и да са ви сгазили, отколкото никога да не сте обичали.

Обичайте....Влюбете се....

Загубена любов

“‘Tis better to have loved and lost, than never to have loved at all.” ~Alfred. Lord Tennyson

Определени събития и хора оставят голям отпечатък в нашия живот. Някои ни карат да се чувстваме благословени и радостни,а други са като куршум в сърцето.

Срещнах някой специален.Бях пиян от любов.Беше абсолютно детско и истинско...поне за мен.

Бяхме колеги.Без да се усетя започвах да ставам част от нейния живот и исках да стана още по-голяма част.След определен период на да-може би-не, тя излезе от живота ми завинаги.Тя напусна живота ми без да иска да говори повече с мен,дори да ме вижда или поглежда.

По едно време бях доста съкрушен от случилото се.

"Споко, стегни се, пич. Не си заслужава за жена."

Естествено всичко и всеки около мен ми казваше да не се занимавам повече с нея.

Не можех.

Не мина ден без да се питам какво стана,защо стана,какви грешки направих,какво можеше да направя по-различно...
Беше ужасно състояние на духа.Трябваше да изляза от тази душевна парализа.

Излязох.

Но нещо ме връщаше към нея.Нямаше някакво мега голямо просветление.Нямаше "смисъла на живота" момент. Просто поука и осъзнаване след цялата драма.

Никой не го подминават метафоричните куршуми,но и никой не е длъжен да остава наранен.

Прошка.

В много моменти съм си мислел,че никога няма да простя.Самата идея ми изглеждаше налудничава.Нещото, което научих е:

"Не бягай."

Оставих я намира.Откъснах се от нея,както тя пожела.Но понякога лицето и пак се връщаше в тиквата ми.Без аз да го искам тя просто се връщаше в съзнанието ми.Нямам бутон за изключване на емоциите.Не можем да премахваме чувства и емоции механично като роботи.

Най-ироничното нещо е, че не просто бягаме от проблемите си,а и се въртим в кръгове около тях.

Отдадох се на спокойствие. Приятели,нови хора,музика,писане.По този начин не само,че нищо няма да се оправи, но и нищо не се разрешава.Седнах и се запитах "Какво по дяволите правя?" 

Живота винаги продължава, без значение дали ние сме в настроение или не. Трябваше да се запитам "Какво по дяволите искам?" Исках да се разбера веднъж завинаги с нея.Исках всичко,което исках да и кажа да бъде казано,исках да говоря с нея лице в лице. Дойде момента,в който наистина се осъзнах и се присетих нещо много важно...

Всеки го боли.Дори и нея.

Бях забравил,че има и друга страна на монетата.Че може би човека отсреща минава през труден период,че не е готов за това, което аз искам.Исках,исках,исках...и я отблъсквах повече и повече...

Но да се обвиняваме не е редно.

Когато наистина премислих трезво нещата осъзнах,че да се стигне до раздяла между двама души винаги се изискват двама души да поемат вината.Тя не беше виновна за моята болка.Аз си бях виновен. Когато ни боли взимаме решения породени от болка и правим неща и грешки породени от болка,а всички заслужаваме разбиране,доброта и прошка.

Разбрах,че тя е направила това,което направи само защото е мислела, че това е най-доброто решение за момента.Не взе най-правилното решение, но и аз не взимах най-добрите решения.

Когато я виждах на работа не чувствах ония чувства на ярост към нея или към себе си.Видях,че тя все още беше онази чаровница, в която се влюбих и няма как да изпитвам негативни чувства.Въпреки,че всичко между нас свърши и не сме никакви,не сме част от животите си,не можех и не исках да я мразя и истински и желаех всичко най-хубаво,да срещне човек,с който да е щастлива. 

Без да осъзнавам и простих....Простих и на себе си...

Живота продължава.

Бъдете смели.Бъдете силни в обичта си и способностите си да прощавате.Помнете,че сте обичали човека, който ви е наранил.Помнете,че всички ни боли.И помнете,че сте по силни,мъдри и състрадателни след всяка една връзка.

Всичко което не ме убива, ми ебава майката.

Събудих се вчера и получих два от най-гадните СМС-а, които един мъж може да получи...Единия беше "Копеле, Конте си е подал оставката!",а другия няма и да го публикувам целия, но гласеше нещо от сорта на "С тебе, никога вече за нищо" и т.н. може да си представите...само "ега ти се ебе пичката лелйна" липсваше.

И какво си мислите направих? Отворих сайта на Юве разбира се, за да видя дали наистина Антонио Конте си е подал оставката. Питате защо? Ами, защото другия филм съм го гледал и знам как свършва и защо така свършва. Трогнах се, но вместо да отговоря на СМС-а,аз първо проверих информацията за Конте.

Не, не съм безчувствен,напротив,особено към подателя на СМС-а. Просто няма вече как да ме нарани такова нещо. Аз знам какво правя и защо го правя.Знам какво искам и защо го искам. Моето "ЗАЩО" е по-силно от някакви обиди и злини.

Не знам, сигурно аз съм си останал много наивен в някой отношения, мислейки си че с времето човек ще разбере кое, как и защо се прави.

И естествено се оказа, че съм наивен...Old School съм си...

Както казват индианците, които аз много обичам да цитирам и съм научил много от тяхната мъдрост - "Когато няма с кой да се биеш вътре в себе си, нищо външно не може да те нарани."

Чакам с нетърпение,да видя колко съм силен наистина :)

Обичам я...и какво от това?!

Да, обичам...влюбен съм в едно "дете"...искам да бъда с нея постоянно...искам тя да е до мен и в добро и в лошо...тя не ме обича,но изпитва нещо,за мен необяснимо и до този момент...

И какво от това?!

Няма значение,че обичта ми е безкрайна,няма значение,че съм готов на всичко за нея,няма значение,че правя и направих всичко по силите си да бъда с нея,да угодя на всичко, което искаше....но май не бях готов да се променя.Да променя начина, по който обичам,начина, по който изразявам любовта си...

Тя наричаше тези мой начини "драма"...

Тя е алергична към "драмата".Най-милото нещо, което ми каза тя през последните месеци беше "залипсва ми"....Все едно съм някакъв предмет,някаква шапка или слънчеви очила,с които е свикнала и сега са и "залипсвали"...

Колкото повече се опитвам да съм с нея, толкова повече я отблъсквам...

Това нормално ли е?!

Аз ли нещо съм се смахнал? Не разбирам как любовта ми гони и отблъсква човека, на който съм дал сърцето си...

Аз казвам "Обичам те, искам да бъда с теб,да се будя и лягам до теб,да ти помогна за каквото и да е,да сме щастливи,да сме заедно".....а тя "залипсва ми"...

Добре, не всеки може да казва "Обичам те",всеки изразява чувствата си по различен начин,а и тя със сигурност не ме обича,но все пак изпитва нещо.

До този ден необяснимо за мен...

Всеки ми казваше да спра да се измъчвам и да си хвана някоя друга,пробвах за ден-два,но колкото повече се отдалечавах от нея осъзнавах,че я обичам безкрайно и необяснимо много.

Не беше честно към другото момиче.Не беше честно да я залъгвам...Дори не я и целунах, дори не я и прегърнах,а тя ми говореше за френска любов и нещата, който обича и не обича да прави в леглото...

Дори и когато не съм с нея,се чувствам гузно,че дори съм отишъл да видя друга...

Искам само нея и никоя друга !

И това съм и казвал безброй пъти...

Писах стихове за нея, подарявах и цветя и други малки неща,исках да знае,че няма да бъда "поредния",че ще съм с нея каквото и да става.Исках да знае,че не се опитвам да я "купя",а да знае че имам сериозни намерения към нея,без да се чувства длъжна...Исках да и кажа "Обичам те" без думи....не ми се получи...

И тя се уплаши !

Дали ме е лъгала или наистина това е причината няма значение. Знам, че я обичам безкрайно и съм готов на всичко за нея,знам че ще преобърна света,за да бъда с нея, но също така знам,че няма да го направя,ако тя не иска...Ако тя не е сигурна какво и ЗАЩО го иска !

Може да нямам "огромни топки" що се отнася до хората, които обичам, но за сметка на това имам нещо много по-важно - ИМАМ ТЪРПЕНИЕ !

Не такова търпение,че да не и пиша и обаждам и търся,а такова търпение, което ще и позволи да разбере,че аз съм "нейния домат"...Господи, колко мразя това сравнение...

Когато погледна в очите и виждам страх.Но няма проблем и мен ме е страх понякога.Но ние се страхуваме поради различни причини.Аз се страхувам от мъжа, в който няма да се превърна,а нея я е страх от мъжа, в който ще се превърна,за да съм с нея.Няма да позволя нещата да свършат там,където започнаха.Няма да позволя любовта ми към нея да изчезне !

Аз знам какво гори вътре в мен,въпреки че тя не го вижда още.

Ще се превърна в това,което знам че съм !

Но въпроса е - какво от това?!