Това е просто място, където да си нахвърлям мислите, които бавно,бавно нахлуват в главата ми.Нищо повече. Нищо професионално,нищо структурирано...Просто мисли.

петък, 31 октомври 2014 г.

Пиша,защото обичам...


Нещо, което никога не намерих сили и причина да изпратя...за мен си е красиво дори и сега...

"Пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Можеш да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Можеш и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написах ти скоро. „Обичам те”, нарисувах ти на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва.
Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича щастливо в думите и си търси мястото. Не точно при теб... то мисли, че при теб няма достатъчно място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път на любовта ми. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. То е цялото любов, няма да те нарани.
Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам го в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да браня вечността. За да дам още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.
А ти ще ми нарисуваш ли живота? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към теб. Докато сенките са красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото можем да видим. Нарисувай ми живота, докато аз ти пиша всеки ден безкрая.
Нарисувай ми дневник на безкрая. Нарисувай ни, ако можеш..."

Пушенето убива !


Тя бе страстен пушач. Имаше си слабост, която я убиваше. Но пък и я караше да се чувства жива. А той... той бе готов да изгори като цигара в ръцете й, само за да й достави удоволствие.
Запалката щракна и страстта им пламна. Той се топеше бързо, а тя сладко гълташе от дима му. Горкото момче! Не знаеше, че щом приключи с него, ще бъде изгасен в пепелника при другите. А тя, кротко ще се присегне и ще си извади някоя нова от кутията...

неделя, 26 октомври 2014 г.

Огън



Дали ще оставим оставим света да ни пребори или ще се борим един за друг? 100% не й се говори, просто искам да знае,че...

отвътре имаш
вселени някакви
отвътре си мека
като средичката
на бял ръчен 
от селска фурна
и си чиста отвътре
другото се мие
другото са катрани
от дните
отвътре си огънче
на клечка кибрит
стигаш да пламна
но топлиш 
аз съм по-скучен
отвътре съм твой

събота, 25 октомври 2014 г.

Есен...


Есен...
За другите може би е сезон от календара,
но за мен е сезон от живота.
Сезонът ТИ!
Побира в себе си, всичко, което премълчах, но всичко, което изпитах.
Седях на пейката и наблюдавах едно дърво- стоеше и чакаше. Но никой никога не идваше при него. Защо ли ми напомни за нас? За дните, в които седях и чаках, но ти никога не идваше.
Гледах как се променяше- пролетта, която го караше да разцъфва и изпълваше всичко наоколо с оптимизъм. Всички се надпреварваха да го гледат и да го снимат.
Лятото, когато се раззеленяваше и напомняше за свежест и живот. Ентсуиазмът на другите, постепенно изчезваше- приемаха присъствието му за даденост и вече не му се радваха така.
Напомняше ми за дните, когато изобщо не ме забелязваше- не защото не присъствах, а защото си мислеше, че винаги ще съм там и че можеш да отделиш време за мен... някой друг ден.
Есента, когато с всеки ден изменяше облика си- цветове, които се преливаха. Чувства, които преминаваха през вяра, надежда, страх и болка. Листа, които капеха... спомен за безвъзвратно загубени мечти. Надежди, откъснати от душата ми. Листата капеха, така както оставаха да висят неизпълнените ти обещания, а после се сгромолясваха върху надеждите ми и в крайна сметка ги убиваха.
Зимата, когато дървото е голо и самотно... няма никой- само аз съм наоколо. Така, както през всеки сезон.
Зимата, която ми напомни за студа и самотата, които изпитвах, но които ти никога не почувства.
Защо ли очаквах? Как можеш да разбираш някой, който дори не познаваш. Защото можеш да прекараш цял живот до някой и пак да не го познаваш. Присъствието, не означава интерес, значимост и споделяне. То е просто това- присъствие, което лесно отива в другата крайност- отсъствието.
Сезоните минават... не само в календара, а и тези в живота ми.
Дали Сезонът Ти, вече не е в минало време!?!?

Нощ е!


Нощ е! 

Всички спят, а въпросителните в моя живот не ми позволяват да затворя очи. 
Студ нахлува в стаята, а аз не го усещам. 

Душата ми е вледенена, а тялото ми отдавна спря да усеща… 
Годините на болка, разочарования, предателства и съмнения го научиха, че чувствата само разголват душата и отслабват характера!

Тихо е! 

Всички спят, а болката не позволява на сърцето ми да се успокои!
Тишината е толкова „силна”, че не ми позволява да мигна! 

Спомени, думи, щастливи…тъжни мигове се надбягват в тъмнината и ми припомнят, че съм самотник в къща изпълнена с хора!

Нощ е! 

Всички спят, а душата ми се бори с демоните… демоните от миналото, които не ми позволяват да бъда себе си! 

Демоните, които винаги си мислят, че предпазват разголената ми душа от злобния свят, а всъщност винаги я събличат още и още…

Нощ е! 

Всички спят, а аз съм в плен на собствената си слабост. 
Чувството ме задушава, сякаш някой ме е сграбчил за гърлото и чака да издъхна...

неделя, 19 октомври 2014 г.

Началото и края на всичко


"Ти си нищо за мен"
"Не искам името ми да се свързва с твоето"
"Ще изпия едно и ще вдигна наздравица по случай факта, че съм се освободила от теб"
"Аз съм страшна късметлийка, защото се освободих от теб навреме"

Понякога близостта спира дъха ми и всички неща, които искам да й кажа, не могат да намерят гласа ми. 
Тогава в тишината, мога само да се надявам, очите ми да говорят, каквото чувства сърцето ми.
Любовта ми не е навик, уговорка или дълг. Не е онова, на което ме учат романтичните песни. 
Любовта ми е. ... Без определения. Обичам я и не питам нищо. Просто обичам.
Можеш да избягаш от някого, от когото те е страх, можеш да се опиташ да се бориш срещу някого, когото мразиш. 
Но когато обичаш този, който те убива, нямаш избор. 
Как би могъл да избягаш, да се биеш,щом ако го направиш, това би наранило този, когото обичаш? 
Ако животът ти е всичко, което можеш да дадеш на този, когото обичаш, как би могъл да не го дадеш? 
Ако е някой, когото наистина обичаш?
Обичам я, а това е началото и края на всичко.

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Aneurysm


Aneurysm и Drain you бяха първите песни на Nirvana, които чух.Бях само на 7,а вече бях толкова зарибен и погълнат...Много години по-късно разбрах смисъла на тези песни. В  Drain You се пее най-яката реплика в текст на песен, поне според мен - "One baby to another says I'm lucky to have met you", а в Aneurysm Кърт пее за една стара негова приятелка, която го е зарязала и казва "Love you so much, it makes me sick"...И аз така, Кърт, братле... Обичам я, толкова я обичам, че чак я мразя и ми се повдига от нея. Защо ме гледа с тези красиви очи, защо докосва ръката ми... с нейната, без да мога да я стисна и да я целуна. Защо ме кара да докосвам кожата и в дадена ситуация, като не мога да я погаля и да се слея с нея. Защо размята косите си така? Защо пърха толкова сладко с миглите си гледайки ме. Защо я чувам, когато диша. Защо усещам дъха и, когато ми говори нещо. Когато говори онези безсмислици, които само тя може да приказва. Защо се смее... като малко дете е. Толкова е крехка, малка..толкова чуплива сякаш. Защо идва в сънищата ми и ме целува, гали лицето ми, изпадам в прегръдките и, лягам на гърдите й. Събуждам се и тя вече си е тръгнала. Виждам я, но тогава тя не е моя...Сигурно си тръгва, защото бях дете, когато трябваше да бъда мъж...когато трябваше най-много да бъда себе си.

неделя, 5 октомври 2014 г.

Черна дупка


Понякога, често се чувствам като натрапник в собственият си живот. Нежелан от свой и от чужди.Случвало ми се е да бъда нежелан там, където до вчера съм бил незаменим. Хората често не ме разбират, а аз още по-често не разбирам тях.Аз така живея , с техните странности и всичките им недостатъци. Каквото и където да се случва , аз, ще съм черната дупка, която , ще обере негативите. Знаеш ли колко доброта имам в себе си Боже, знаеш ли? Да не ме беше раждал човек или поне не толкова добър. За всичко има време , а то минава Господи, а аз не вървя с него хванат за ръка. То има себе си и това е всичко. Като се обърна назад във времето, виждам себе си, отново пред белият лист и нищо не се променя. Думите ми - да , словата ,ама не и времето. Все пак съм щастлив Господи, че раздавам себе си, напълно безплатно без корист, не очакващ доброта и отплата в замяна.
Това е да си болен от доброта, Боже. За всичко си плащам, за милите думи, за приятелските чувства и несподелените любови. Всичко това го плащам с душата си. Душата ми е тази, която няма врата. Тя е като градина в, която хората влизат и тъпчат всички цветя, заради самата си страст да разрушават и , заради собственият си нарцисизъм. Те са позволявали да тъпчат душите им, а моята е голяма колкото Луната , но свети една малка част, колкото светулка. Боже , ще ти кажа една тъжна истина и моя тайна, аз от много години не съм виждал светулки. За това си нося една в Душата си, за да не забравя човешкото в себе си.
Не съм мъченик, а човек и това ми е напълно достатъчно, да се чувствам жив, макар и с хиляди кървящи рани в Душата ми. А светулката продължава да свети , там, където отдавна няма светлина.