Писането е като обичането, когато не си го правил прекалено дълго е адски
трудно. Всяка дума не е на правилното място, всяка емоция е изразена напразно.
В началото е почти като изнасилване особено, когато причината да пишеш сега е
последната причина заради, която си обичал някога.
Когато помним онези, които отдавна са ни забравили почивните дни са
най-неприятни. Тогава имаш време за писане, тогава имаш време за мислене.
Друго нещо са делничните дни ставаш от леглото псувайки алармата, далеч не
си дама, джентълмен днес не се и налага да си, миеш си зъбите, за да ги изцапаш
с кафе. Плискаш си лицето с вода, но не може да изтриеш умората. От 15 до 00ч. си
статистика, име отбелязано със смачкан шрифт в документи, запълнен стол в
офисите на града, още едно модно решение, което може да бъде оплюто, човек,
който няма време да чувства, защото трябва да е годен за работа. Толкова лесни
са делничните дни. Изсмукан от пръстите, смазан под подметката на задачите, но
накрая на деня не получаваш солената сметка „спомени“, защото нямаш време за
нея.
Неделя е като нож, който убива последната пеперуда в стомаха ти.
Следобедите са удавени надежди по несбъднати текстове за онези, които искаш
да напишеш, за да си спомнят за теб.
Мислите ти препускат като хаотични бримки плъзнали върху тънкия
чорапогащник, който е обвил крачките на това изречение. Накрая се спъваш в
малката точка и не знаеш на къде да продължиш.
Не е точно депресия, просто хората, които помниш са толкова твърди, а ти
порцеланов китайски сервиз, който лесно се чупи.
Крехките хора се забравят лесно, защото никой не иска да е причината, която
ги е счупила.
Много по-градивно е да си леке, нищо да не харесваш, да чукаш вече дори не
за една нощ, а за един час и после да не помниш, защото когато се излъжеш да си
спомняш по-често се правят, че са те забравили.
Тестовете за чувства вече се наричат „женски“, а повечето жени се държат
като пичове, защото нямат избор, ако не се държат като мъже нямат да бъдат
привлекателни мацки. Привлекателното в човека е липсата на човешко,
доказателството, че паметта не ти е нужна, защото спомените са излишен багаж, а
всеки вече пътува с ръчен. Животът е хубав, когато съставните му са нектар от
забавни лафове, еуфорията от това да се натряскаш с компанията и всяка нежност
да е скапана глупост, изтъркан 14-ти февруари за бедни, нещо за което големите
хора нямат време.
Всеки човек, който ми обяснява, че няма време за губене е страшно разбит и
загубен. Взема извънредни работни часове, често работи в неделя, мрази живота
си и става моден блогър или интернет звезда, за да го харесват хора, които
иначе не понася. С времето ненавижда да си откровен с него, още по-малко да
вижда хора, които се обичат, защото отдавна е забравил какво е това и не го
разбира. Съди жестоко подобни текстове понеже му е трудно да забрави кой е бил,
когато около него са били хората, които не може да забрави.
Когато помним онези, които са ни забравили и не се лекуваме започваме да
забравяме какво точно сме и какво сме искали да бъдем. Ние сме едно обобщение
на самотата, една разруха в тишината на неделя, която никога не си вземаме
свободна заради страха да помълчим със себе си в леглото. Изчитаме до края тъпи
текстове, които да хейтваме след това.
Когато помним онези, които са ни забравили, а те лежат точно до нас. Не са бивши,
не са бъдещи, а са сегашни, наши са и никога не са, били са току що с нас и не
ни помнят, не ни знаят такива, каквито сме способни да бъдем. Влачат се
привлечени от нашата независимост, нашмъркват се с желанието за свобода и ако
само ги поискаме, ако само ги заклещим в своите обещания да ги напишем, да ги
поискаме повече, да ги превърнем в причини за нещо човешко... ни забравят, а
ние ги помним. Накрая решаваме да пораснем като ги забравим, а ставаме все
по-малки.
