Само едно кръгче

Станах почти на 30г. До тази възраст се чудех как да стана по-добър.Как да стана баскетболист или писател или просто да намеря нещо, в което съм добър. Чудех се, стараех се да бъда по-добър във всичко, което правя, към всички около мен. Но осъзнах, че играта не се играе така. Играта не е да разбереш как да станеш това или онова, а да разбереш какво вече си. 

Животът е като кръгче с влак в увеселителен парк.Качваме се на влакчето и си мислим, че е истинско, защото такава е силата на съзнанието.Влакчето се изкачва,спуска и върти, има вълнение и страх и всичко е в ярки цветове.Освен това е много шумно и известно време е забавно.Някои са във влакчето от много време и започват да се питат: 

„Това истинско ли е?Или е просто кръгче?’’ Други, вече осъзнали себе си хора,идват при нас и ни казват:"Хей, не се тревожи,никога не се страхувай. Защото това е само едно кръгче".

А ние убиваме тези хора...

„Това е само едно кръгче...”

Но ние винаги убиваме тези добри хора,които се опитват да ни го кажат.Не сте ли забелязали?И разрешаваме на демоните да вилнеят...
„Но това няма значение, защото това е само кръгче и можем да го променим по всяко време."

Всичко е въпрос на избор.Не става въпрос за усилие,работа или пари.Просто избор. Точно сега.Между СТРАХА и ЛЮБОВТА.

Толкова я обичам...

Толкова я обичам, че като примига чувам клепачите й.Толкова я обичам, че не ми пука какво е станало,става или ще се случи.Ако имах избор да се върна във времето, нямаше да променя нищо между нас.Нека има грешки.Така израстваме.

В усмивката й виждам нещо по-красиво от звездите и я обичам така, както давещия се обича глътката въздух. Не ми пука колко ни е трудно да бъдем заедно,защото знам, че е по-трудно да сме разделени.

Независимо накъде тръгна винаги знам пътя обратно към нея.Тя е моя компас. Нейния глас е като прекрасна мелодия, която не е напускала главата ми.Как да й кажа колко я обичам? Тя трябва да погледне в очите ми с отворено сърце и ще види ! 

Мога да напиша милиони думи, но нито една от тях няма да може да опише колко я обичам !!!

Само от любов

Връщайки се в спомените си се сещам колко много пъти съм давал всичко от себе си за някого, когото съм обичал и уважавал, колко пъти съм се осакатявал духовно, морално, материално, дори физически в името на нечие щастие и добруване и как след това са ме подминавали с безразличие  и дори бих казал с негативни чувства........... 
Колко пъти в себе си съм издигал някого на пиедестал и колко пъти съм се разочаровал.И колко болка съм изпитал. Но...... За нищо не съжалявам , защото съм бил това, което съм, честен и истински.....Което ми напомни на тоя разказ на Хорхе Букай...

"Вървя по пътя си

 Пътят ми е друм с една-единствена посока: моята. От лявата ми страна един вечен зид разделя моя път от пътя на някой, който крачи успоредно на мен от другата страна на зида. От време на време намирам в зида пролука, прозорче, цепнатина… И мога да гледам към пътя на моя съсед или съседка. 
Един ден, докато си вървя, ми се струва, че от другата страна на зида виждам фигура, крачеща в моя ритъм и в същата посока. Поглеждам фигурата: жена е. Красива. Тя също ме вижда. Заглежда се. Поглеждам я отново. Усмихвам й се… Усмихва ми се. Миг по-късно тя продължава по пътя си и аз ускорявам крачка, защото нетърпеливо очаквам нова възможност да я зърна. На следващия прозорец се спирам за минута. Когато тя пристига, се гледаме през прозореца. Със знаци й показвам колко много ми харесва. Отговаря ми със знаци. Не знам дали означават същото като моите, но долавям, че разбира това, което искам да й кажа. Усещам, че мога да остана да я гледам и тя да ме гледа още дълго, но знам, че пътят ми продължава… Казвам си, че е възможно по-нататък по пътя да има врата. И може да успея да я премина, за да се срещна с жената. 
Нищо не дава по-голяма увереност от желанието, така че се забързвам, за да намеря тази предполагаема врата. Затичвам се с поглед, прикован в зида. Малко по-нататък вратата се появява. Ето я, от другата страна, моята сега желана и обичана спътница. Чака… Чака ме… Правя жест към нея. В отговор тя ми праща въздушна целувка. Прави движение, все едно че ме вика. Това е всичко, което ми трябва. Приближавам се към вратата, за да се срещна с нея — от нейната страна на зида. Вратата е твърде тясна. Промъквам едната си ръка, рамото, свивам малко корема, леко се извивам настрани, почти успявам да промуша главата си… Но дясното ми ухо засяда. Натискам. Не става. Не минава. Не мога да използвам ръката си, за да натисна ухото, защото няма как да провра дори и пръста си в пролуката… Няма достатъчно място, за да премине ухото ми, така че вземам решение… (Защото любимата ми е там и ме чака.) (Защото това е жената, за която винаги съм мечтал, и ме зове…) Вадя от джоба си нож и с едно-единствено бързо движение се осмелявам да отрежа ухото си, за да може главата ми да премине през вратата. Успявам: главата ми успява да се промуши. Но след главата виждам, че сега засяда рамото ми. Вратата няма формата на тялото ми. Натискам, но не става. Ръката и тялото ми минаха, но другото ми рамо и другата ми ръка не могат… Вече нищо не ме интересува, така че… Отстъпвам и без да мисля за последствията, се засилвам и натискам с рамо през вратата. От удара ръката ми се измъква от рамото и увисва като безжизнена. Но сега, за щастие, положението й е такова, че мога да премина през вратата… Вече почти съм от другата страна. Точно когато ми остава съвсем малко, за да премина напълно през процепа, осъзнавам, че десният ми крак е заседнал от другата страна. Колкото и да се напрягам и напрягам, не успявам да мина. Няма начин. Вратата е твърде тясна, за да може цялото ми тяло да мине през нея. Твърде тясна: двата ми крака не минават… Не се колебая. Вече съм почти при любимата ми. Не мога да се върна… Така че хващам теслата и стиснал зъби, с един удар отсичам крака. Окървавен, куцукащ, подпрян на теслата и с измъкнато рамо, с едно ухо и един крак по-малко, се изправям срещу любимата ми.       
       --Ето ме. Най-после преминах. Погледна ме, погледнах те, влюбих се. Платих всякаква цена за теб. В любовта и войната всичко е позволено. Жертвите нямат значение за мен. Струваха си, защото така те срещнах и ще можем да продължим заедно… Завинаги заедно…
Тя ме поглежда и прави неволна гримаса.


— Така не, така не искам… На мен ми харесваше, когато беше цял."

Жената без лице

Късен следобед.Пак съм спал до никое време.Тази настинка ме съсипва.Не знам къде съм,спомням си само чувството от поредния сън, който не ми е дал да спя спокойно. "Мишо, ето ти от моите хапчета за сън?!". Не, брат, мерси...

Чувам звуците на Г-н Таралежков...."...пийни текила и преспи със други..."....."бъди любов,бъди ми враг,така ми даваш шанс да ти затворя...."... Кой съм аз по дяволите?! Къде се намирам,защо съм тук?!

Сънувам ли още или съм буден?! Усещам някой до мен. Жена.Жена без лице. Казва ми "Много ме нервиш, еби си пичката лелина!" и след това изчезва. Боже, дано сънувам....Откачам нещо ми се струва...Или поне се надявам...

Ставам и намирам ключа за лампата...Навън е тъмно...Когато светлините озариха стаята осъзнах, че съм си вкъщи и в стаята ми няма никой...Владо ме е чул да мърдам и да говоря на сън,след това ме е питал дали съм ОК,Ивета е пуснала Г-н Таралежков на компютъра ми и го е надупила на макс....

"ухание, на влага и какао..."

Майчице мила...Кога за последно спах?! Имам ли сили да стана и да бъда "обществен".Добре, че не съм на работа днес и утре... Не мога да спра да мисля за жената без лице. Без лице, но с глас. Познат глас.До болка...

Какво стана?!Защо се събуждам?!Знам само едно - нямам сили. За нищо. Всичко ми е изпито.Все едно някой е дошъл и ми е източил горивото докато спя...

"...затворих те в музей,тамян и грим..."

Посягам към поредната цигара, кашляйки. Какво беше онова момиче и какво ми каза? А,да "Много ме нервиш, еби си пичката лелина!" На мене от сълзи ми се повдига, но заплаквам.

"...проклети телефони, ето пак...забравях те, колкото те помних..."

Майко, ставам, не мога повече! И за какво? Чакай малко! Имам да свърша 100 неща...5 пропуснати повиквания,3 СМС-а,Вайбър...НЕ! Изключвам си телефона и лягам да спя...

До следващия сън....

А на мене ми се драйфа....

Обичам да си седя и да си мечтая...Ей, така - сам, самичък и да си мечтая. Понякога си мечтая да обиколя света, друг път да разбера тайните на Вселената,а друг път си мечтая за нещо по-простичко. Например, мечтая да срещна човек, който да откликне истински на най-дивото и най-истинското в мене.Мечтая за нещо истинско, без игрички, без недомлъвки... ИСТИНСКО ! 

Двуличието в последно време взе да ми идва в повече. Не, че не съм свикнал, но е много страшно като свикнеш с негативните неща. Пречистих се от лошото и негативното...или поне гледам да стоя на страна от него и да не го оставям да ме завзема. Гледам да стоя настрана от хора и неща, които ми действат негативно или ме използват.

Понякога се чудя дали изобщо има нещо такова, истинско. И ако има дали ще го дочакам?! Дали е за мене?! Не знам, но ми се иска. Ох,как ми се иска... По-мъдрите казват, че любовта не е нещо, което намираш,а нещо, което те намира. Тогава,защо да я търся? Не е ли по-добре да си седна на задника, да си гледам живота и да....чакам?! Не знам...

Мислех, че съм намерил човека на два пъти,особено последния. Разочарованието обаче е голямо. Много надежди, много жестове, постъпки,думи за нищо. Изгубено време, което никой няма да ми върне. Кога идва момента да се откажеш? Кога ти идва до гуша да разбираш,да се жертваш и да се надяваш сляпо на най-доброто?

Любовта сваля маските, без които се боим, че не можем да живеем, но и знаем, че с тях не се живее...Но в едно съм сигурен - не можем да управляваме любовта си, но можем да управляваме действията си.

Не знам дали любовта ми се променя, но съм сигурен в едно - аз се променям,обстоятелствата около мен се променят. Нямам сили повече за романтика, нямам сили за жестове,нямам сили да се боря за хората, които обичам...Те ми отнеха цялата сила и ми обърнаха гръб смеейки се....

Ти, която ме срещна случайно...

Някога много отдавна Дяволът се разхождал по върха на Планината.Там той видял Ангел, в образа на прекрасна белокрила девойка. Ангелът бил толкова красив, че Дяволът се влюбил в него от пръв поглед. Ангелът, който дотогава не бил виждал Зло, удивено погледнал Дявола и попитал:
-Къде са ти крилата?
-Аз нямам крила-отвърнал Дяволът.
-А ореол?
-И това нямам.
-А какво имаш?
-Имам сърце!-казал Дяволът.- И искам да ти го подаря.
-Но защо?-изненадал се Ангелът.
-Защото те обичам, а този, който обича, може да подари не само сърцето, а и душата си.
Тогава Ангелът се замислил и попитал:
-А готов ли си да умреш заради мен?
-Готов съм да пожертвам заради теб безсмъртието си!-отвърнал Дяволът.
Ангелът смутено погледнал Дявола и казал:
-Мога да пожертвам за любимия крилата си.
Тогава Дяволът извадил сърцето си от гърдите и го подал на Ангела:
-Вземи го, твое е!
А Ангелът приемайки сърцето на Дявола, откършил крилете си и те паднали на земята. Пухът от тях се разлетял във въздуха и смесвайки се с падащите снежинки, се слял с виелицата. Топлината от сърцето на Дявола разтопила снежинките и ги превърнала в мъгла на върха на Планината. Сърцето горяло в тъмната нощна мъгла като огромен огън. Оттогава се появило поверие, че всеки човек, който се изкачи на върха на Планината в нощ на пълнолуние, вижда мистичен огън, до който не може да достигне, а може единствено да наблюдава в мъглата.
-Коя си сега, без крила?- попитал Дяволът Ангела.
-Аз ... съм човек-скромно казал Ангелът.
-Тогава искам да те взема с мен в Ада, за да бъдем завинаги заедно!
-Съгласна съм, но позволи ми преди това да се простя с хората, които живеят под моята Планина. Толкова често им помагах с реколтата, лекувах децата им, спасявах от болести и възрастните, че много ги обикнах ...
-Добре,-казал Дяволът-може ли да дойда с теб?
-Не,-казал Ангелът-когато те видят, хората ще се уплашат и ще се разбягат. Ще ида сама.
Ангелът се спуснал в подножието на планината и се отправил към селото. Хората боязливо гледали странната девойка в белоснежни одежди.
-Коя си ти?
-Аз съм Ангел-отвърнала девойката.-Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.
-Не ти вярваме! Ангели не съществуват.
-Но как така?
-Ти не си Ангел. Нямаш крила.
-Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?
-Не е вярно. Дъждът идваше сам.
-Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?
-Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.
-Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?
-Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.
-Значи не ми вярвате?-разплакал се Ангелът.
-Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.
-Но защо? Аз ви носих само добро!
-Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава ...
Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но било вече късно.
Ангелът умрял в ръцете му.
-Защо я убихте?-изригнал гневът му.
-Тя беше вещица!
-Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?
-Каза ни, но ние не и повярвахме.
-Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола!-разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка.
На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии.
После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето и не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух.
И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол ...

Лъжи,лъжи,лъжи...

В днешно време е много лесно да се лъже...но никога не е лесно, когато си от получаващата страна на лъжите.

Никога няма да разбера как и защо се лъже човек, на който си държал и си бил готов да споделиш и най-скъпоценното си с него или нея.

Идва момента обаче, в който човека лъгал те толкова време се оплита в собствените си лъжи, а на теб ти остава само да отстъпиш назад и да се надяваш, че човека ще си направи правилните изводи и ще разбере какво е сторил.

Лъгането е морално грешно, поради две причини.Първо, лъжата осквернява най-човешкото ми право: да мога да правя свободни, рационални решения.Второ, когато аз лъжа,аз самия ограбвам хората от това им право.

Най-големите лъжци казват най-добрите си и големи лъжи на себе си ! Дано имат силата да се разубедят, преди да е станало прекалено късно...